Съдбата ми свързана с морето започва в доста ранна детска възраст, доста преди да започна да го осъзнавам. Може би защото баба ми е от Варна, морската столица на България, прекарвах  целите си лета на морето. Безгрижен и щастлив, по плажове, с баби, с лели, със семейни приятели и прочие. И до ден днешен помня тъгата, която изпитвах в последния ден, когато потегляхме обратно за София, обратно в училище и нямаше да видя морето чак до следващото лято.

Смятам че годината, която бележи съзнателния ми живот от безгрижната детска игра беше лятото на 2005та. В тази година баща ми най-накрая сбъдна мечтата си и стана корабособственик. В тази година съдбата беше решила, че е време от момченце да започна да ставам мъж.

На борда на „ Желязната Лейди“ (12 метрова желязна самоделна яхта VanDeStadt) се срещнах с капитан Костадин Костадинов, още известен като Коста, Чичо Коце, Чичи, или Чи. Добър приятел на баща ми от младежките години в яхтклуба, където са се учили на ветроходство. Това лято ме срещна с този човек вкусвал от живота с пълни шепи, учил уроци, врял и кипял, трудолюбив, креативен, с артистичен поглед към живота и невероятен усет в кухнята. А от друга страна този човек срещна едно дете, с леко пообъркан поглед към живота и ценностите, дете с малък поглед в бъдещето и потенциала на възможностите, с който съдбата те дарява.

Общия ни  път беше предрешен от решението на баща ми, че това лято „Желязната Лейди“ ще работи на „Златни Пясъци“ с туристи, с Капитан Коста и Юнга Минко. Няма да навлизам в подробни и отегчителни  разкази, но това лято беляза живота ми завинаги. Това лято ме срещна с невероятни хора каквито не бях срещал никога. Моряци, Морски Вълци, Яхтсмени, Маниаци! Никога не бих забравил поучителните разговори на Бай Добри на борда на „Света Мария“. Никога не бих забравил вкусните скумрии и гостоприемството на Бобито и Евгени от „Еко“. Нито величествената осанка изпълнена с опит и познания на Бай Иван – Атлантика. Всички тези хора ми дадоха уроци, срещнаха ме с живота извън закрилата на семейството, показаха ми пътя, по който са вървели, път който ме зовеше.

През следващите няколко лета преживях най-голямата метаморфоза и развитие за онази част от живота си. Да си моряк не се изчерпва с плавания под белите платна. Да си моряк означава да се грижиш, да дишаш с кораба си. Родителите ми работеха в София и нямаха възможност да прекарват повече от седмица, две, плюс уикендите на борда на яхтата ни. Но пък за това аз бях зачислен на пълен работен ден за цялото лято на разположение на Капитана. Казвам работен, защото за мен това си беше досадна работа, която ме караха да върша по време на лятната си ваканция. Чистене, боядисване, лъскане, подреждане, шкурене, лакиране, рязане, лепене и прочие и прочие. Мина доста време преди да разбера урока, на който ме е учил този кораб.

Морето е олицетворение на справедливостта и равновесието в живота. Морето взима, но морето и дава! Морето може да вземе живот, но може и да даде живот, може да ти вземе силите, но да ти даде наслада, може да ти вземе шапката, но може и да ти върне надуваем пояс след това.

Благодарен съм на всички хора по пътя, които са ме въвлекли в тази мания. Благодарен съм на всички уроци, които съм научил на борда. Морето ме научи на уважение. Кораба ме научи на усърдие, трудолюбие и отговорност. Ветроходството ме научи на свобода и симбиоза с природата.

Да си маниак по нещо не се изчерпва само с огромното удоволствие, което изпитваш от дадено нещо. Да си истински маниак означава да чувстваш и израстваш с всеки ден, белязан от твоята мания.